Какво представлява есето и какво очакват от мен?

Това са двата въпроса, пред които ще се изправи всеки слушател, преди да си избере тема, пък и след като си я е избрал и трябва да създаде своето съчинение. Сериозността на задачата се определя от факта, че чрез писането на есе и след това с публичната защита на основната теза в него, слушателите всъщност ще положат своя семестриален изпит. Но не само това. Резюмирано сериозността на задачата може би звучи така: Мога ли в писмена форма, аргументирано и интересно да изложа онова, което научих, което зная, което си мисля, че зная.

КАКВО Е ЕСЕ?

Есето е писмено съчинение в проза. То е с неопределена, произволна дължина. Обемът винаги е ненадежден жанров разграничител, а при есето категорично не е жанрово определящ признак. Обичайната краткост на съвременните есета не произтича от вътрешно присъщи, а от външни причини – ограничения обем на вестниците и списанията, в които се публикуват; недостига на време у съвременните читатели и предпочитанията им към по-кратки форми. В есето авторът преднамерено ограничава зрителния си ъгъл към темата.

Той не се стреми да я види от всичките страни, да я обхване напълно и изчерпи, а в повечето случай се съсредоточава върху един аспект, който разглежда в дълбочина. Есето само привидно изглежда повърхностно, лекомислено, дори безотговорно, но под словесната пяна на повърхността при него винаги трябва да се усеща дълбокото течение на мисълта. В есето се смесват и редуват абстрактното с конкретното. Негова основна жанрово определяща черта е лекотата, с която се извършва преходът от понятието или понятийното, от мисленето в логически, абстрактни категории към образа или образното, т.е. мислене и чрез конкретни образи, чрез разтваряне на абстрактните идеи в конкретни жизнени ситуации, чрез отнасянето им към действията на хора от плът и кръв, а не на някакви условни фигури.

С други думи, в есето понятието се среща не само с друго понятие, идеята не общува само с друга идея, (както е във философския трактат), но и с конкретен факт или художествен образ. Есето представя образ на света, който е нееднороден, често фрагментарен, мозаечен, незавършен, не систематичен (за разлика от 2 научния трактат). То обаче е подреден диалог на пресичащи се гледни точки, а не дисхармонична смесица от несръчно струпани на куп фрагменти. Есето не изоставя реториката, а заменя един неин вид с друг, за да създаде илюзия за спонтанност, непринуденост, естественост.

В есето авторът се опира на аргументирани размишления, борави с доказателствени разсъждения. Това, което го отличава от другите аргументативни жанрове и в най-голяма степен определя неговата специфика, е, че то смесва разнородни аргументи и при това ги разглежда като равновалидни. Есето е полифонично, всякакви гласове намират поле за изява в него, в някакво причудливо равноправие, без значение на ранг, тежест и ценност, без да се отдава предимство на никой от тях. То дава възможност на всички да се изкажат, без да пропуска или заглушава нито един глас, без да жертва дори най-малкия и най-нищожния сред тях. Есето е беседа, която внушава атмосфера на равнопоставеност между автора и неговия събеседник ─ читателя. Авторът не застава в позата на пророк, на мъдрец, наставник, проповедник, пропагандатор, а играе ролята на близък приятел, с когото непринудено можем да обсъждаме най-различни теми.

Когато той излиза от тази роля, се засилват дидактичните и публицистични елементи с риск есето да се превърне в плоско морализаторство, дидактичен императив или публицистична статия. В есето авторът не се стреми да представи изчерпателна информация по обсъжданата тема, а да посочи възможни нови начини да се погледне на нещата, нови пътища на мисълта и да насърчи читателя да тръгне сам по тях, да се спре на някоя мисъл, да остави книгата настрана и да се осмели да размишлява по-нататък самостоятелно